“Разбира се, че зад фраза като “следващото разсъмване” прозира ясен и обобщаващ подтекст, но Емилиян Станев се кискаше, когато обсъждахме темата, и ми повтаряше:
– Глупчо, говоря ти за самото събуждане. Ей тъй, отваряш очи и се усещаш. Толкоз.
– Какво усещаш?
– Че си жив, бе! И не ти трябва никакъв подтекст. Виж как се разсъмва. Гледай нататък, не ме зяпай мен.
Обръщам глава на изток. Там небето розовее и след малко червеното резенче на слънцето се измъква зад начупената линия на хоризонта. Бързо расте и докато си изпушим цигарите, ето ти го цялото слънчево божество.
Този разговор с бай Емилиян става преди повече от трийсет години тук, където съм и в момента, край един синор в Палакарията, между селцата Ковачевци и Ярлово.
…Щракат пушки. Кучета скимтят, треперят от зор да ги пускаме вече, та хъркат в нашийниците си на задушаване. Наистина какво по-велико в живота от това – разсъмва се и тебе те има. Пак. Особено в някои дни и с тази наша компания. Пъргавият Данчо Радичков непрекъснато и високо говори, подиграва се с всичко, както и със себе си, лъже на поразия, измисля, повтаря стари истории, а ние го слушаме и го обичаме. Анастас Стоянов мълком вади от раницата термоса с кафе и раздава чашки на всички, с маниер на аристократ от село Живовци, Михайловградско. Професор Ганев е в умиление от природата, ситуацията, своите несподелимости и гали кучката Чара като да му е рожба. Методи Андонов блее нанякъде, а Георги Стойчев вече пее: “Монголия, Монголия, летиме за Монголия, да вземеме цървулите на босия и голия.” Ивайло Петров си е скептик, такъв е неговият нрав, но една щастлива малка усмивчица не слиза от уж стегнатите му устни.
След малко пускаме кучетата. Тръгваме. Благодарим Ти, Боже. Аз се прекръствам почти скришом.
Успоредно на синора е римският път, той не е помръднал. Някога тук, в Палакарията, са се строявали легионите. И са тръгвали. Колко ли от воините утре няма да видят как се разсъмва?
Сядам на синора под върбите. До един заминаха за вечните ловни полета моите приятели. Много пъти в живота думите ме нападат отвътре и се подреждат извън волята ми. Голяма битка е да ги укротявам. Сега изниква отнякъде: “Синорът на мъртвите.” Ами така е, това е този синор. Явява се още и едно заглавие, което няма да забравя никога през живота си: “Мъртвите сибирски полета.”
В ръката на Коцето виждам шишенце, той ми го подава. И казва:
– Зная какво мислиш сега.
– А?
Коцето се усмихва слабо. То така е родено момчето – с усмивката си. Откриваме сезона днес, двамцата само. И кучетата.
Вземам шишенцето от ръката му и разливам по синора на мъртвите. После отпивам и му го връщам. Коцето също разлива и после отпива. Вярно, че знае какво мисля сега. Но само донякъде. То е така – всички за всичко само донякъде. Самият живот – също донякъде. А докъде всъщност?
Не искам тук да ловувам край синора на мъртвите. Отсъствието завинаги на моите приятели ме мачка яко. Преметнах Коцето, че хавата днес в този район не ми харесва и ще се местим. По тези теми към мен се е натрупало легендарно доверие, иди че ми възразявай. Той изпразни пушката и прибра кучетата в багажника на колата. По едно време после попита:
– Сега накъде?
Не му казах, че тази думичка “накъде” в последна сметка има само един едничък абсолютен отговор и че от всички посоки, които човек може да избере, само една е сигурната. Към предните. Към още по-предните. Към римските легиони, моето момче.
Аз ги виждах – сега, в момента – строени по цялата Палакария, от мечовете им под слънцето се стрелкаха в зенита бляскави лъчи. Чувах смеховете на приятелите от старата вярна дружина – и те до небето.
Как можах да измисля това “синорът на мъртвите”? Като някоя провинциална гимназистка, която тайно си пописва стихчета. Пък и това “донякъде, донякъде” като се е завъртяло в душата ми още при изгрев… Ела гледай.
– Глупости!
– Какво, бат’Дончо?
– А? Нищо, нищо.
Разбира се, че човек винаги може да потъне в глупави мисли. Как тъй да са мъртви моите хора, след като са толкова живи в мен? Точка.
Станах и заредих пушката. Червеното резенче зад хоризонта вече наедряваше. Песните на пъдпъдъците. Моментните божествени графики от полета на гургулици и гривяци. Дъх на сено. Защото ето и тревата си е донякъде. Стига! Нали казахме точка?!
– Пускай кучетата.
– Ама тука ли ще ловуваме?
– Тука, разбира се.
И никакво бързане.”
Дончо Цончев