България – каква тревожна дума!
От осем букви – траурни искри –
сме изковали святото ти име,
което като въглен ме гори…
Аз пия от ранения ти въздух.
Сърдитото ти слънце ме пече.
От тръпното ти недоволство зъзна,
щом името ти някой изрече
напразно.
От предсказани измени –
измъчено –
сърцето ме боли.
Но аз те моля:
отпрати от мене
изпратените срещу теб стрели…

Аз плача над съдбата то голяма,
аз викам в полунощ и полуден
като на майка:
Мамо, мамо!
Ти пребъди,
пожертвай само мен!
Хвърли ме на оголени чукари,
на псета и на вълци ме хвърли…
България!
България!!
България!!!
Мълчание.
Душата ме боли.