Монографията е естествено продължение и завършек на серия отмои изследвания и публикации по проблемите на психичния стрес. Първите емпирични изследвания направих преди повече от двадесет години. Това, което правеше впечатление, беше статичността на моделите, по които се правеха по това време изследванията за психичния стрес в организационна среда, и „отсъствието” на човека, преживяващ стреса. Изследванията бяха насочени основно върху идентифицирането на т.нар. стресори, т. е. факторите, причиняващи стрес, и последиците от стреса.

Индивидуално-демографски характеристики на служителите се изследваха или като модератори на връзката стресори – последици от стреса, или по-рядко като медиатори. Задълбочаването ми по темата ме водеше все по-убедено към разбирането, че човекът следва да е „център на стреса”, че фокусът не са т. нар. „обективни“ измерители на стресорите, а са преживяванията на служителите в организацията. Така бях мотивиран да синтезирам модел, който да отрази два фундаментални принципа – човекът да е в центъра на стресовия процес, а не някак си встрани от него, и търсенето на такава връзка между кумулирания стрес и използваните стратегии за справяне с него, така че да се разкрие процесът и неговата динамика.

Авторският системен модел за изследване на стреса в организационна среда даде възможност да се формулира ясна концепция за управление на стреса като елемент от стратегическото и оперативно управление в организационна среда.