“Героинята изминава разстоянието от миналото до бъдещето, по най-фактологичен начин и то съвсем уместно, за да пусне здраво дълбок корен в най-отеснялото пространство за човека – празнотата на настоящето. Всяка дума, детайл, рязка смяна или плавно прекосяване на рамката, в опит да докоснем портрета, дава, носи и потвърждава отговорите на нейните въпроси. Тази разходка из времето и пространството е опит да докаже не само на себе си, но и на нас, че след живот без туптящи сърца, безкрайно лутане, превързване на пробойни рани с плач и лицемерни обети е неизбежно да не стигнем някъде. Независимо дали Вегас, Хавай или Хавана. Декорът не винаги е място. Понякога тук и сега е невидимо, усеща се само отвътре. Неизбежно е да не си представяме фетиши, сцени, бойни полета, картинни платна, начала и завършеци, но не те диктуват ритъма на живота. Те носят свят от черно до бяло. Такава е правдата на дявола – “влачим сенките със себе си”. А цветът е в човека. Ако знае как да обича. И неизбежното преоткриване е да обикнеш отново, в празнотата на настоящето. Само така може да падне завесата, скрила онова, което мислим за чуждо клише – че любовта чака на една ръка разстояние, че цял живот е пред очите ни, че ние я отдалечаваме, извървявайки ненужно много стъпки по чужди улици, високи стълбища и стръмни нанадолнища. Които обаче ни отдалечават от днес с теб, от днес до теб, от днес в теб. Отдалечават ни от тази любов въпреки и преди всичко, отвъд мястото, времето, извън тялото, дори любовта – некрасивата, отричаната, “две сходни части на сбъркано цяло”. Тази, която не е пропаганда, а която ни кара да се чувстваме като малки богове.
Настоящето не е ад, но бихме могли да го превърнем в такъв мизансцен, ако не различим всяко свое камъче в него “по пътя към вечното лято”. Настоящето е “с теб да се шляем до края на пътя, и да попиташ: “Оттук накъде?”
Симеон Аспарухов
Дъжд
Жената, мили, е стихийно бедствие.
Дъх лава. Съд, прелял от гръм и мълнии.
Новела без причина и без следствие.
Целунеш ли веднъж –
ще те погълне.
Но да покълне нищичко не може
в подобен климат. Лятото залязва.
Той има нежна, снежнобяла кожа.
И твърде, твърде склонна към белязване…
Но що за свят е, в който само дамите
заслужили са нежност и закрила?
Нима не мога да превържа раните?
Нима е лека обич не по силите ми?
Ще бъда дъжд. Ще шепна във градината.
В стъклата ще съм утринна роса.
Ще галя сред чаршафи от коприна
с дантели мека кожа и коса.
Знам, навилнях се. Наводних. Увлякох се.
Изкорених дървета. Но сега
желая стряха. Мир. И дом.
Наплаках се.
Огнище. Чай без захар. Без тъга.
И нека нищо не остане под небето ни,
освен дъха на тих, проливен дъжд…
Като светкавица над мен да светиш
и да не ти омръзва да си мъж!
Борислава Манова
