Мравка на перваза

Започнах да мисля на глас:
– Ти ми пееш… За добро трябва да е. Но аз избягах. Какво съм постигнал? Аз предадох, не простих, откраднах, бях немилостив… а ти ми пееш. Не заслужавам добро. Песни – още по-малко.
Птицата беше черна, а дървото, на което беше кацнала, сякаш щеше да падне всеки момент. То не бе мъртво, беше умъртвено.
– Още не ти е дошло времето. Затова ти пея.
– Ти си камбана, така ли? Съобщаваш, че е време ли? Звън на съдбата?
Птицата запя по-силно. Някой трябваше да й каже, че не пее добре. Крещеше и щракаше с клюна си, сякаш отваря и затваря врати, метални ръждясали порти.
– Оглушаваш ме! Престани! Аз дойдох тук, за да…
Птицата спря и попита:
– За какво дойде? Върховете са за хора, които могат да летят.
Възразих:
– Никой човек не може да лети.
– И никоя птица не може да говори. Нали?
Разтърси тялото си, вирна клюн и полетя.
И аз след нея.