Това е образът на Родината. Всеки го носи в себе си. Недоизказан. И ето, поетите от всички поколения са създали една мозайка от съкровени думи за родната земя. Създали са я за всеки българин, където и да се намира той. Тази мозайка е изграждана десетилетия. Добавяна е от век във век. Много от изповедите в нея са доказвани с пролята кръв и с жертван живот. Други – с посветена съдба. Затова е истинна и истинска. Преминалите през огън думи остават трайни.
Татковината е име сладко, земя рай, земя, пълна с добрини, майка мила, родина свята…Тя е китна пролетна градина, зорница ясна, свидна люлка на народа. Тя е първата, но и последна обич. За враговете е стоманена преграда, а за синовете си – една Вселена. Тя е шепа нагънати шарени черги и една човешка длан. Тази земя на орли и орлици е голяма като прегръдката на татко и като усмивката на мама. Тя е трохичка от Божия хляб на живота отронена и разлистен орех до черквата на стария Батак. Земята ни е свята като селска Богородица. България е и пъстра книга и стълба от паметни плочи, и разпятие, пред което не се пада на колене. И толкова безименни неща, наричани с едно и също име…
Тя е една, като сърцето. Затова и пулсира в него, където и да е то. Тя е сърце на сърцата. България, каква тревожна дума!
И цялата тази мозайка, съградена от много образи, се слива в един. И сякаш идва да внуши една проста истина: Че Родината не се избира, а се обича. И Вечният огън на Родината – този жертвеник и светилник на духа – продължава да гори. Чрез всеки от нас…