“Ние, живите” е интелектуалната биография на Айн Ранд. Това е първият текст, написан от руснак, който знае истината за живота в съветска Русия и се е спасил, за да я разкаже на света. Това е разказ за Диктатурата, независимо дали е в съветска Русия, нацистка Германия или в социалистическа Америка. Това е книга за Човека срещу Държавата. Основното в нея е светостта на човешкия живот.Актуална днес както преди 75 години, Ранд отново е призвана да противодейства на разрушителните социалистически умонастроения на съвременния свят.ПредговорПреди няколко месеца препрочетох тази книга. Не бях я чела от първото ѝ издание през 1936 г. Не очаквах толкова да ми хареса. Твърде много писатели заявяват, че не могат да осъществят напълно намеренията си, и че творбите им са в известна степен недовършени. Не споделям това мнение и според мен то е извинимо само за начинаещи, защото никой не се ражда с “талант”, т.е. уменията трябва да се придобият. Писателите се създават, не се раждат. По-точно писателите сами се създават. За “Ние, живите”, първата ми книга (и в по-малка степен за творчеството ми преди “Изворът”), смятах, че възможностите не съответстват на целите ми, т.е. че не съм казала добре това, което исках да кажа. Сега обаче съм изумена колко добре съм казала всичко. “Ние, живите” не е “книга за Съветска Русия”. Това е книга за Човека срещу Държавата. Основното в нея е свeтостта на човешкия живот. Използвам думата “святост” не в мистичния смисъл, а в смисъл на “върховна ценност”. Същността се съдържа в думите на Ирина, второстепенен герой в повествованието, младо момиче, осъдена на затвор в Сибир, откъдето знае, че няма да се върне: “Има нещо, което искам да разбера. Не мисля, че някой го знае…става дума за живота ни. Той започва и ти мислиш, че твоят живот е безценен и единствен, прекрасен, като свещено съкровище. Сега той свършва и никой не се интересува от това; не че хората са безразлични, те просто не знаят, не знаят какво означава живота за мен, това мое съкровище, не знаят и не разбират. И аз не го разбирам, но има нещо, което всички трябва да разберем. Но какво е то? Какво?” Тогава знаех малко повече от Ирина за отговора, но не много. Съзнавах, че това разбиране за живота трябва да бъде споделяно от всички, но не е, и че тези, които го споделят, са най-добрите сред нас. И че липсата на това разбиране е огромно, безлико зло. Съзнавах, че това е основата на всички диктатури, на всички колективистки теории и на всички човешки злини. Съзнавах, че всички политически и икономически теории са производни и са резултат от тази основна теза. Тогава се вгледах в защитниците на диктатурите и колективизма с учудване и презрение: не можех да разбера как е възможно човек да е толкова принизен, че да иска да разполага с живота на другите; как е възможно човек толкова да не уважава себе си, че да позволи на другите да разполагат с неговия живот. Днес презрението ми е същото, но учудването изчезна, защото знам отговора.