Неувяхващата си слава Ронсар дължи най-вече на любовната лирика от сборниците „Оди“ и „Любовни стихове“, вдъхновени от възлюбените му Касандра, Мари и Елен, на които посвещава безсмъртни сонети. Тази значителна част от творчеството му е и най-стойностната и има най-големи шансове да достигне до съвременния читател. Вероятно тъкмо затова Кирил Кадийски, съставител и преводач на настоящия сборник, й е отдал своите предпочитания.

Преводи на отделни стихотворения се срещат в различни антологии, но това е първото представително двуезично издание на поезията на Ронсар на български език, в което можем да се насладим в пълна мяра на пълнозвучния ронсаров стих. Както пише в предговора към тома професор Стоян Атанасов: „Любовната лирика на Ронсар има с какво да донесе радост и да обогати душевния свят на днешния читател. Поднесен редом с оригинала в чудесните преводи на поета Кирил Кадийски, нейният български вариант е поредно доказателство, че с истинската поезия ценителят на художественото слово може да прекоси границите на времето и пространството. Лириката на Ронсар обогатява сетивата, разпалва въображението, позволява ни да се вгледаме по-ясно в собствената си душевност, подготвя ни да обичаме природата, хората и поезията“. Има и още една причина ние, българите, да се прекланяме пред безсмъртните творения на Ронсар и да посягаме с пиетет към тях – неговият предполагаем български произход. Предците му са от старо благородническо потекло с български корени от XIV век. За това свидетелстват известните стихове от „Елегия за Реми Бело”: Предците ми от край суров са, мой поете, там Дунавът студен на Тракия съсед е; в земите си – отвъд Унгария… Напоследък има и по-строго научни хипотези за това, че „принцът на поетите“ е потомък на Орфей. И докато това са само хипотези, наше право е да си представяме, че поетическият гений на Ронсар е бил захранен от досега със средновековната българска душевност.