Годините в началото на ХХ в. минават за едва ли не „най-чудесното“ време в недавното ни минало. България възправя ръст, широки булеварди пресичат доскорошна ориенталска София, трамваи прозвъняват, по полетата излизат първите машини. Оптимизъм и надежда. В паметта на съвременниците, облъскани от военни изпитания, те си остават „златни“. „Чудото“ е дело на стотици хиляди незнайни българи. Един поне можем да изтръгнем от забравата – Илия от Бяла Черква. Преди десетина години дневникът му, воден педантично от 1 януари до 31 декември 1900 г., бе открит и после издаден в Токио от японския българист Кенджи Тераджима.

Записките ни дават рядката възможност да надникнем в случките, грижите и радостите на обикновения българин. Какво знаем за него? Не за хората като маса, като статистическа група, а за него като индивид, като личност с своите проблеми. Може би сходни с тези на другите, но за него най-важни, защото са негови. Досега малцина са поглеждали към отделния човек. Не значимия. Обикновения.

Амбицията на тази книга е да възкреси момента, облягайки се на дневника на белочерковския селянин. Но не само на него. А на стотици документи, спомени, вестникарски статии, размисли и коментари. Да представи живота на българина в онези дни в неговото пълнокръвие, със сълзите и усмивките му.