“Пре-чакана книга. Последният разказ, върху който изгубихме около галон и половина пот, е и последният в книгата. Не знаех дали ще мога да заспя, както обичайно съм свикнал да заспивам. Омиротворен. Сякаш наблюдавах нещо напълно реално, но не бе филм, не бе и адаптиран сценарий, не беше набързо закърпена кърпичка за сетна сватба с една и съща булка… Липсваха преписани думи! Бе истинско изживяване, преобръщане, загубване и завръщане. Сякаш със стотици придошли най-точни лични думи, с които някой някъде е посрещнал смъртта си. Или нечия. Или е довел смъртта. И я е разказал правилно.
Няма как да цитирам – би следвало да изложа на показ от първата до последната фраза цялата история, но нямам моралното право да направя това. А и щом сте стигнали този ми ред, значи сте видели сами. Имам право обаче да поздравя поне веднъж Писателя, но и да продължа да го поздравявам, докато не му омръзна. И на мен също. И да му връча своята голяма награда като негов читател, а не редактор. Изненадващо е, че прозаик описва смъртта чрез поетични словоформи. И то така, че да ти се прииска да видиш по-отблизо… Точно тук, в “А те прелитат нощем”. И то не само на мен – читателят – а и на още много читатели.
Страшни приказки има. И там е красиво. Г-н Буковски, благодаря ти за приключението, което освен мен, Мюрие и По, че и Лъвкрафт, вероятно мълчаливо наблюдаваха, докато ние говорехме, говорехме, говорехме… “Бързай бавно.” Щастлив съм, че имах сили и изчаках търпеливо новата книга.”
Симеон Аспарухов
