ВЕЧЕРЕН ПРАГ
Стоя пред своя дом сега. И нищо,
че ветровете вече пълнят мрака…
На своя праг застанал, аз ще чакам
да ме засипе пепел от огнище,
стрела от смях, искра от късен огън,
и радостта от нови светли думи,
от вярата, че есенната шума
ако поискам да премина, мога.
По хълмите жълтеят диви круши.
Небето носи септемврийски птици.
Аз се оглеждам в техните зеници
и виждам как далечен огън пуши.
Другарите ми са край оня огън
и вдигат тежко вино в тежки кани,
а в песните им като в люта пяна
кипят неясни мъки и тревоги.
И тръгвам бавно. Някак бавно помня
чертите им, от вятър неизтрити.
Те работиха дълго, упорито
в най-тежките каменоломни.
С тях пихме вино. В мене то е живо!
Но те сега отидоха далече.
Аз се загръщам в есенната вечер
и се усмихвам кратко и горчиво.
