На остров Кондау в Индокитай разговарях с човек, осъден на тригодишна смърт, но спасен с ония събития, които тресяха света през шейсетте години. Такава присъда се изпълнява от палач и лекар. В първия ден на първата година при осъдения идва палачът и му отсича първото прешленче на палеца на единия крак. След него лекарят, спира кръвотечението, лекува раната. Когато раната зарасне, палачът идва пак и отсича второто прешленче. Пак лекарят. Нататък същият палач, същият лекар, в същата последователност. До таза. Пръстите на ръцете. Ръцете до китките. До лактите. До раменете. Човекът не умира, защото лекарят следва палача. Човекът зараства рана по рана. Диша, гледа, говори… Изчислено е, че в последния ден на третата година палачът идва сам. Отрязва езика на осъдения. Никакъв лекар не може да спре кръвоизлива през езика.
И човекът най-после умира. Всеки един е осъден на такава смърт, ако му отнемат езика, словото, възможността да говори. Съзнаваме ли ние, че палачът върви по света и един ден ще дойде без лекар? (Никола Инджов)