За българските почитатели на футбола „Ливърпул“ е нещо много специално. Още през 70-те и 80-те години на миналия век цяло поколение запалянковци хареса червения отбор, който шестваше победоносно из Англия и Европа и печелеше шампионските отличия.
Преди това Ливърпул беше известен на нашата широка публика предимно като родното място на „Бийтълс” и Уилям Гладстон, британския либерал, защитавал през 19-и век българската кауза.
Ако нещо въобще можеше да се прочете за Ливърпул в масовия печат, това бяха предимно мрачни статии. Те сочеха града като шампион по безработица, наркомания и престъпност.
Но именно футболният отбор на Ливърпул беше лицето на града пред света. Безстрашните футболисти в червено носеха духа на времето, когато трябваше да побеждаваш, за да те уважават.
По онова време българските привърженици на футбола с марка „Англия” страдаха доста. Националният отбор на тази страна или не се класираше на световно първенство, както стана през 1974 и 1978 г., или – ако стигнеше до големи финали – всичко завършваше лошо.
Но за сметка на това в турнирите на УЕФА англичаните нямаха равни. Флагманът на английската футболна флотилия „Ливърпул“, „Нотингам Форест“ и „Астън Вила“ спечелиха шест поредни финала за Купата на европейските шампиони. Три от трофеите отидоха в града с най-големите опашки пред бюрата за безработни, което направи „Ливърпул“ още по-очарователен за футболните почитатели. Този отбор умееше да играе красиво, да вкарва голове и да печели по фантастичен начин.
„Ливърпул“ на Боб Пейсли набра в България такава популярност, на каквато дори не се е радвал и „Аякс“ от времената на Кройф. А най-големите късметлии имаха щастието дори да го гледат на живо два пъти в София.
Тъй като финалите за КЕШ с участието на „Ливърпул“ се излъчваха пряко по българската телевизия, неговата публика стана и пример за футболните агитки у нас. На стадионите ни звучеше техен репертоар. Двуцветните шалчета, карираните знамена и песента „Але – еооо!” бяха сред първите визуални и звукови ефекти на едновремешните ни ултраси.
Тогава българските фенове на „Ливърпул“ все още не знаеха, че им предстои дълго време да не гледат своя отбор. Бяха свикнали поне веднъж годишно да го дават по телевизията, когато има европейски финал. Отделно „Всяка неделя” излъчваше в рубриката „Спортни свидетелства” головете им в шампионата на Англия, а в „Гол след гол” даваха геройствата на „Ливърпул“ в Европа. Но дойде онзи 29 май 1985 г. на стадион „Хейзел”, когато двубоят срещу „Ювентус“ се превърна в гробница…
В крайна сметка „Ливърпул“ оцеля не само във футбола, но най-вече в паметта на милионите си фенове, в това число и тези от България. Те дочакаха да видят своите любимци шампиони на Европа (2019) и на Англия (2020) след десетилетия. Междувременно град Ливърпул се промени, стана столица на културата в Европа, справи се с престъпността и безработицата. Мръсните докове на река Мърси отдавна ги няма. А футболният отбор на Ливърпул възвърна старата си слава.
В тази куиз книга сме събрали точно 300 въпроса, обхващащи историята на „Ливърпул“ във всички нейни аспекти. Куизът е най-хубавият начин да се натрупат нови знания. А у нас футболните куизове се радват на все по-голяма популярност. Ще изпробвате познанията си за прочутите мениджъри, за големите звезди и голмайстори, за славните победи и лютите дербита. Ще преживеете историята на клубния химн You’ll Never Walk Alone, ще се срещнете и с най-известните фенове. Ако не знаете, ще научите много нови неща за екипировката и емблемата на отбора. А в края ще отговаряте на въпроси за връзките на „Ливърпул“ с футбола в България. Приятно четене.