Учителят Омраам Микаел Айванхов произнася първата си публична беседа на 29 януари 1938 г. в Париж и говори за последен път на 28 септември 1985 г. в Бонфен (Фрежу). Между тези две дати са регистрирани около 4500 лекции, беседи и изказвания, които са били стенографирани или записани на аудио- и видеокасети. “Дар слово”… Този израз означава способност за импровизирано изказване и това качество беше дълбоко присъщо на Учителя О.М.А. “За да почувствам необходимост да говоря пред вас, темата трябва да изникне в съзнанието ми изведнъж, като вдъхновение или като внушение, идващо отвън… Аз се свързвам с Небето, превръщам се в нещо като антена и получавам информация за темите, по които трябва да ви говоря днес… не друг ден, а именно днес.”Той споделя също: “Ако не бях на този подиум, от третия или четвъртия ред вече нямаше да можете да ме видите. Но аз не обичам да стоя на сцена. Когато ви гледам, аз се моля вътрешно: “Подскажи ми, Боже, как да сляза до моите приятели.” И търся малки пътечки, за да се приближа до вас…” Тези малки пътеки, които бяха много и разнообразни, приемаха понякога формата на кратки изповеди; разглеждайки теми от общ характер, някои лични преживявания или събития от живота се връщаха спонтанно в паметта му: като ги разказваше, той ни разкриваше не само грижите и стремежите си, но и неподозирани аспекти от своята чувствителност.Тези спомени, които се събуждаха у него, често изненадваха Учителя Айванхов до степен, че му се случваше да се извинява или да търси вратичка за излизане от ситуацията в хумора, защото всъщност той беше много въздържан и свенлив човек. В същото време той бе простосърдечен и спонтанен и чрез препратките, които правеше сякаш някак мимоходом към онова, което е преживял – кратки отклонения, които не надвишаваха три-четири минути – той по братски споделяше нещо с нас. И ако се случваше понякога да бъде обитаван от присъствия, които изведнъж го правеха недостъпен за нас, непроницаем като връх, който се издига в далечината, обгърнат от плътни облаци, той си даваше сметка затова и после ни разказваше за себе си, защото, споделяйки нещо за себе си, той говореше и за нас. В тази книга по необходимост трябваше да се въведат малко ред и последователност. Фактите, които си изложени като цялостен текст, Учителят най-често ги е посочвал в интервал от месеци или дори години. Той със сигурност никога не е възнамерявал да остави автобиография и тези страници са само скромен опит в това отношение. – От издателите