Рефлексията възвръща субекта към съзерцанието с това, че го прави по-интелектуално и не непосредствено, прави го представно, а не сетивно.
Рефлексията не познава сетивността. Тя оперира с утайки от сетивност, с бледо иконични представи и монограмни схеми. Ето защо езикът с неговата универсалност и безличност (надсубективност) е истинският й “спъни камък”. (Димитър Зашев)