От „първата смърт“ на Римската империя – кризата от III век – до „втората ѝ смърт“, когато вълните на варварските нашествия заливат цивилизацията, векът на Константин Велики е белязан от огромни преобразувания. Световната римска държава е разкъсвана от непрекъснати преврати и жестоки граждански войни, конфликтът с готите я изправя на ръба на оцеляването, а християнската революция с многобройните ѝ аспекти променя из основи живота на римляните. В това преломно време търговията и селското стопанство преживяват мащабен катаклизъм, принципатът на Август се трансформира в наследствена монархия, армията се обновява радикално и държавната машина претърпява основен ремонт. Рим престава да бъде център на създадената от него империя. Нейна столица става Константинопол – „новият Йеруса­лим“, градът, който в продължение на 1000 години е „цитадела на християнството, боен дом на вярата… непоклатимата скала, спряла всички атаки срещу новата Европа, която се оформя под неговата защита бавно, в неведение и без дължимата благодарност“.
Личностите в центъра на този грандиозен низ от събития са Диоклециан, Максимиан, Галерий, Фауста, Ерманарих, Ев­севий, Арий, св. Атанасий Велики… Но над всички тях се извисява Константин Велики – далновиден и решителен император, изкусен в „политическата наука за опазването и съхранението… Провъзгласявайки се за глава на Църквата, той създава империя за себе си и синовете си, увековечава и обезсмъртява името си и установява линиите на развитие на цивилизацията за векове напред“.