Това, което придава особена увлекателност на пътеписните бележки на Иван Вазов, е постоянното редуване на описателни и разказвателни моменти, смяната на пейзажи със събития, преминаването от света на природата към света на човека.
Нишката на пътуването е композиционната линия, по която се нареждат всички моменти на произведението. На първо място са, разбира се, живописните картини от природата – най-вече планинските места: върхове, долини, устиета, гори реки. Изгледите, които се разкриват при изкачването на Мусала, Белмекен, Юмрукчал (сега Ботев връх) и други върхове на Рила, Родопите, Стара планинаа, Витоша, Средна гора, са обрисувани от Вазов с дълбокото вълнение на големия поклонник на природата, с верен усет за характерното отличие на всяка една област и за своеобразието на красотата на всеки изглед. С тънка чувствителност към поетичното, с лесно възбудимо въображение, с богатите словесни възможности на своя дар авторът умее да ни внуши една картина с всичкото своеобразие и с дивната хармония на цветове и звуци, форми и линии, покой и движение.