Някога позната като Страната на утринния покой (или Страната на утринната свежест), днес Южна Корея е Страната на К-чудесата. На контрасти и противоречия, на невъзможни съчетания, на парадокси и оксиморони, на невъобразими изобретения, уникални събития и преживявания. Модерни технологии и древна история, култура и роботи, икономически бум и конфуциански ценности, кимчи и К-поп, атомни скривалища и будистки храмове, военни бази и свещени лотоси, свръхбогатство и скромно себераздаване. Идеалната дестинация за търсачите на сериозен културен шок, за геймърите и за гурме туристите. Звучи като измислена страна. Като фантасмагория на подпийнал писател фантаст или сюжет на още млад, недообучен изкуствен интелект. 
Обаче я има на картата.
Така че, като се наслуша на невероятни корейски истории, човек просто си купува билет до Сеул, за да се убеди с очите, ушите, носа и небцето си, че реалността (корейската такава) е по-странна и от най-развинтената фантазия (на човека или на изкуствения интелект). „К като Корея“ разказва за чудесата и приключенията, които пътешественическият тандем – майка и дъщеря, български австралийки – среща по пътя си, докато следва своята Корейска мечта.
***
„Родена съм във Варна през 1971. Прекарах ранното си детство на село, мечтаейки да се върна в родния си град. Имаше нещо омагьосващо в Морската градина и фонтаните на площада. Tъкмо тръгвах на училище, когато мечтата ми се сбъдна – върнахме се да живеем във Варна за постоянно. Обаче се озовахме в най-новия, най-далечния и най-негостоприемен квартал на града, сред хиляди новодошли другоселци като нас. Инфраструктурата беше недоразвита, нямахме телефони, градският транспорт беше кошмарен, нямаше достатъчно класни стаи в училището и учехме на три смени. Кал, бетон и грохот на излитащи самолети (от близкото летище) доминираха живота ни. Без да знаем, живеехме в имигрантско гето. Но пък беше весело – със съседите от блока (имигранти като нас) бяхме като едно голямо семейство.
Аз бях вундеркинд – научих се да чета в много ранна възраст и четях много. Мечтаех да стана първата българска жена космонавт. На 11 години бях приета в експериментална паралелка за изпреварващо обучение в математическата гимназия във Варна и завърших училище, преди да навърша 16. Продължих образованието си във Варненския технически университет. Сдобих се с диплома по специалността „Радио- и телевизионна техника“ в края 1993-та година, точно когато всички варненски заводи затваряха и хиляди квалифицирани, опитни инженери оставаха без работа. Потенциалните ми работодатели мислеха, че се шегувам – 21-годишна с новичка диплома в едната ръка и новородено бебе в другата, търси работа като инженер.
Наложи се да си търся друго поприще. В годините на прехода работих какво ли не – бях манекенка в завода за облекло „Дружба“, плетях бутикови пуловери и ги продавах в прохождащите тогава частни бутици, водех курсове за манекени към фирмите „Богоя” и „Инел“, бях рекламен агент във варненския ежедневник „Народно дело“, работих в рекламния отдел на Радио Варна. Точно посред вихрещата се галопираща инфлация на 1995-та станах търговски представител на никому неизвестните тогава продукти на френския козметичен и фармацевтичен гигант „Пиер Фабр“ чрез българската фирма „Арикозметик“. Оцелях сред икономически крах и политически кризи и създадох търговска империя по черноморието. Четири години по-късно станах регионален мениджър в дистрибуторската компания „Интербрандс“, дивизия „Колгейт-Палмолив“. През 2002-ра прекъснах кариерата си, за да последвам съпруга си в Нова Зеландия. В продължение на години пишех писма и статии за живота и приключенията ни там, които публикувах в сайта за българите по света иде.ли и на други места в Интернет.
Когато се преместихме да живеем в Бризбън, Австралия, събрах всички писма за Нова Зеландия и ги предложих на издателство „Колибри“. Така излезе „На изток – в рая“. Приключенията ни на австралийска земя пък се превърнаха в „На запад от рая“.“