Погрешно ми се струва убеждението, което съм изразявал и аз, че за окаяното духовно състояние на българския народ е виновно петвековното турско робство.
Напротив – от робството ние излизаме като възкръснали, с жажда за свобода, надъхани с надежди и оптимизъм, енергични и единни, вдъхновени от един общ национален идеал.
Духовната трагедия се случи по-късно.
Националните катастрофи разсипаха България не само икономически, не само оръфаха територията й, това бе по-малката беда – пречупен бе духът на българския народ:
нямаше я предишната вяра в собственото му възкресение, убита бе вярата в собствените мусили, рухнаха идеалите му, залезли бяха оптимизмът и стремежът му към щастие, помръкна веселостта, погребан бе смехът –
българският народ стана народ мрачен, зъл и жесток,
склонен към братоубийство, скептичен и инертен, безразличен към собствената си съдба, болен народ, изпаднал сякаш в кома, в дълъг летаргичен,сън, от който вече век не може да се събуди.