Никога не си бях и представял, че ще се стигне дотук, дори и в най-лошите си кошмари. Колкото и да се влошаваха нещата, все вярвах, че всичко ще е наред. Но никой вече не се грижи за теб. А ако не си обществено полезен, като мен, ще свършиш там – на Острова, с всичката останала утайка на обществото: старите, бедните, болните, децата, чиито родители не могат да си позволят да ги отгледат. Всички сме приклещени на този огромен, изгниващ хълм от отпадъци, където драпаме в едно от най-жалките съществувания. Оставени сме на произвола на природните сили, унищожават ни сателитните спътници за наказание в момента, в който се опитаме да избягаме. А най-гадното от всичко е, че в нощите, обгърнати от плътна мъгла, сателитите загубват способността си да виждат. И тези, които властват тук, изпращат ордите си от пищящи изчадия да ни преследват и изтезават. Помислете как се чувствам аз, по прякор „Големия“. Аз, който някога вдъхвах респект и не се страхувах от никого и от нищо. Но след това остарях. А под стар разбирайте безнадежден, разбирайте неспособен да спре най-ужасните неща, които са се случвали някога. Това място е ад или най-близкото нещо до ада, което съм срещал през живота си. Поне докато не намерих тунелите и жената, която живееше там…“
