Смяташе, че може да се измъкне със скорост.
Нямаше как да ми се измъкне – сега или изобщо някога. Аз насочвах онази с черната роба и косата. Под мен имаше сто и четирийсет черни коня, аз държах в ръка пясъчния часовник и се раздирах от безумен смях, до сълзи. Магистралата изникна изведнъж и той сви рязко, така че колата поднесе.
Ако нямаше стълб, щеше да се справи. Скочих върху спирачката, когато чух трясък на метал и към мен полетяха стъкла. Колата се преобърна веднъж и пак застана на колела. Трябваше да я заобиколя, за да не връхлетя върху нея, а свиренето на гумите ми добави нови обертонове към страховитата симфония на унищожението.