Живи сенки. Размяна

“Потъвах всеки път, щом успявах да изкрещя още нещо и все по-трудно излизах на повърхността. Блатото беше дълбоко. Смехът на Марта се носеше над мен, едва успявах да се боря. Лизи я нямаше. Виктор също. Бях съвсем сама. Точно както се чувствах преди да напусна родния си град, с надеждата за ново начало. Последните остатъци от въздух безмилостно излизаха от дробовете ми. Не можех да мисля, нито да се боря за живота си. Чувствах пулса си все по-забавен и слаб. Много пъти си бях представяла края, но дори за миг не бях подозирала, че може да свърша така – заобиколена от тиня и кал, с ръце, опънати встрани, в очакване на смъртта да ме приеме.”