…И внезапно изумявам: как е възможно да летя по този начин, дa дишам – отвъд всякаква атмосфера? Да мисля!
Но аз съществувам, разсъждавам, жив съм – повече от всякога, колкото и да е странно.
И се нося в пространството. Пламтящото кълбо – моята родна планета Земя – се смалява, превръща се в огнена точка, която се стопява, избледнява, изчезва.
Като че ли вече нямам тяло, а същевременно се „разсейвам” в пространството, придобивам космически размери. Бродя като някакъв огромен облак с шеметна скорост.
Напускам слънчевата система, край мен прелитат планети, звезди, цели галактики. И по-точно не покрай мене, а през мен, вътре в мен, защото продължавам да нараствам, обхващайки всичко.
Крещя и гласът ми пронизва вселената:
– Аз съм Той!… Аз съм Той!… АЗ СЪМ ТОЙ!… .
Съзнавам съвсем ясно своята божественост, неизмерима мощ, единосъщност с Него – Единственият, и с Космоса – това НАШЕ Творение – този всемир, изпълнен от жива, светоносна, пулсираща материя – където всеки атом е подреден, подчинен на една Воля, на един Ритъм, на един Закон – благославящ, животворящ, вездесъщ…