Човек поне веднъж-дваж трябва да се е питал – абе аз умен ли съм или не съвсем? Сигурно е, че много хора никога не са си задавали подобен въпрос, трети поначало се мислят за умници, рядкост са тези, които признават собствената си глупост. Те дори не могат да се нарекат глупави, щом са осъзнали това. Аз, казано откровено, съм си задавал съдбоносния въпрос. И съм се удивлявал, че отговорът зависи от обстоятелствата и сравненията.
Разхождали се Жан-Жак Русо и Волтер и по едно време Жан-Жак рекъл: “Много е тежък човешкият живот”. “В сравнение с какво? – попитал го Волтер”. Радвал съм се, когато ми хрумне някоя остроумна мисъл, харесвал съм някоя реплика от пиесите ми, но припомня ли си: “Животът е бродеща сянка, жалък актьор, който се пъчи и перчи докле е на сцената, а сетне от него няма ни звук. Той е приказка, разказана от един идиот, пълна с врява и безумство… и означаваща нищо”, казвам си: малкият, сега разбираш ли защо Толстой не е могъл да търпи Шекспир. Той впрочем не е могъл да търпи и Бетовен, и неговата развратна Кройцерова соната.