Точно в 24,00 присъдата е изпълнена.Поетът в мен слага точка на поемата. Последните редове са написани без редакция: Да – истина е – за ръка в оная нощ изведох я от себе си. В свещените земи на паметта край църквата на плачеща върба убих я с поглед. Но не я погребах. Край. Теа е мъртва, мъртва, мъртва. Не си спомням лицето й, не чувам гласа й, не откривам мириса й. Коя, по дяволите, беше Теа? Аз съм свободен! Свободен съм! Някой ще ми каже ли? Свободен ли съм?