Втората половина на ХХ век измина под знака и интелектуалното обаяние на плеяда преводачи от основните европейски и световни езици, които издигнаха на изключителна висота българското преводаческо изкуство. Трудно е да изброим всички имена, но нека посочим Сидер Флорин, Кръстан Дянков, Жени Божилова, Димитри Иванов, Пенка Пройкова, Драгомир Петров, Любомир Илиев, Петко Бочаров, Леда Милева, Стефан Гечев, Валери Петров, Светомир Иванчев, Ерма Гечева, Тодор Нейков, Димитър Стоевски, Цеко Торбов, Страшимир Джамджиев, Харитина Костова-Добрева, Александър Шурбанов, Иглика Маркова, Борис Мисирков, Емилия Юлзари, Румен Стоянов… Без техния къртовски и самоотвержен труд съвременното българско общество щеше да бъде лишено от върхови образци на световната класическа художествена, философска, детска, научна и справочна литература.
Едно от най-ярките имена в тази плеяда е на преводача от гръцки и френски език Георги Куфов. Достатъчно е да споменем тук класическите му преводи на Никос Казандзакис – “Алексис Зорбас”, “Рапорт пред Ел Греко”, “Капитан Михалис”, “Последното изкушение”, Костас Варналис – “Диктаторите”, Мелина Меркури – “Родена съм гъркиня”, Дидо Сотириу – “Мъртвите чакат” и “Окървавена земя”, ако говорим за гръцката литература, или преводите му от френски на Габриел Шевалие – “Скандалите в Клошмерл”, Мопасан – “Избрани съчинения”, Жорж Сименон – “Затворът”, Марсел Еме – “Човекът, който минаваше през стени”, Роже Ескарпи – “Литератрон”, Марсел Паньол – “Топаз”, Жул Верн – “Архипелагът в пламъци” и пр.
Но интелигентната публика знае, че освен блестящ преводач, Георги Куфов бе и яростен полемист, памфлетист, задълбочен публицист, майстор на фейлетони, филипики, анекдотични зарисовки, пародии. В продължение на години наред те се появяваха на страниците на различни всекидневници или списания и винаги предизвикваха полярни реакции – от акламации и възторг до възмущение и отрицание.
Лайтмотивът на тази книга е патосът на възмущението от тоталната подмяна на нравствени, социални и човешки ценности в годините на така наречения преход. От всеки раздел на книгата блика остроумие, впечатляваме се от постоянната игра на думи и от акцента върху двузначността на словото, от загадъчността и полифоничната натовареност на подтекста.
Диапазонът на авторовите внушения е твърде широк – от злъчната ирония, на места гротеската, словесната карикатура, (което ни представя моментни снимки на епохата, наречена преход, с всичките свинщини на политическите и нравствените салтоморталета на силните на деня) – до артистични импресии, сардонични етюди, построени върху впечатляваща историческа ерудиция и паралели между съвременната ситуация в България и света, както и реминисценции за подобни процеси в различни исторически периоди. Понякога езикът на автора е жлъчен, даже на ръба на пресоляването, на скандалните квалификации, но е съвсем точен и дълбоко мотивиран. Услужливият ум на нашия автор, както и широката му култура, базирана на детайлното познаване на френската и гръцката литература, философия, история и прочее, както и разкрепостеното му въображение придават артистичен вид на изложението, блясък на разсъжденията, модулират неочаквани обрати, демонстрират финес и оригиналност. А всичко това ни напомня за Ювеналовия бич и язвителната насмешка на Волтер.
Георги Куфов, както повечето нормални днешни българи, е омерзен от годините на проваления т.нар. демократичен преход, разочарован от покрусените, погазените и продадените надежди и проиграните идеали. Това заостря перото му и ражда не само нескрито презрение към политическите сърфисти, но и десетки реторични въпроси, инверсии, паралели, знакови опозиции, които разгръщат оригиналната мисъл на автора. Но и нещо повече, които демонстрират кристалния му патриотизъм, висока нравствена позиция и почтеност и нежелание да се примирява с все по-задълбочаващотото се опростачване на българската обществена среда и живот.
