Васил Славов е роден в София. Завършва английска филология в СУ “Климент Охридски”. Първата му стихосбирка излиза от печат през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература и креативно писане. До заминаването си публикува поезия, белетристика, преводи и критически материали в повечето литературни издания в България. Автор на няколко поетични и белетристични книги и носител на престижни литературни награди и отличия. Представян е с авторски стихове на английски в САЩ и Великобритания.
Член е на Управителния съвет на Лига на българските писатели в САЩ и по света. Живее със семейството си в Питсбърг, Пенсилвания.
Ням
Сега, когато вечерта изтече и скитният й облак изтъня,
си мисля за секвоите по пътя, за мъдростта на моята земя,
за тази кръв, която все залязва, за силата на скромното обричане,
нестигнатото как се разпилява, нестигнатото как гори очите ни,
за хората, които оправдаха следобедния трепет на гората ми,
а сетне в сенките се разпиляха, под есенното жълто на разпятията,
за тази бедна до превалност вечер, пренесла всичките ни дни,
за спомен как клепачът трепва, в мига, когато рожбата заспи,
за всичкото, което всеки носи, за тихото, което ни осмисля,
за смъртите и за смеха ни, преди в предверието да обърнем листа.
Благодаря, че погостувах Боже, в живот в предсетното живян,
че бе преклонно – колкото умея – преди да дръпнеш връвчето за там.
Благодаря за планината, Боже, за тази музика на майка ми в ръката,
което мога, с мен ще пренеса – което не – с дима ще го изпратя.
Сега… когато вечерта… догасва и сетният… свелик… кади,
целувам на секвоите кората – и стъпвам във небесните води.
