“С Георги Братанов ни свързваше единствено литературата. Никога не сме си говорили за нещо друго, освен за поезия. Преди близо 50 години – някъде около 1970 – 1971 г., създадохме в Софийския университет литературен клуб между Юридическия факултет и Българска филология. Аз бях от Плевенския край – той от Ямболския. Сближихме се неусетно по диагонала на България. Мисля, че той беше от главните инициатори. Защото бързо доведе другите Ямболски звезди – Димитър Кралев, който пък водеше Яръмов и Димитър Вълев. Доведе и все още разумния, но обезумял от поезия Недялко Вълев. Около две години живяхме в този омагьосан поетичен свят, който но донесе срещите с Далчев и други. По едно време Гошо изчезна от сбирките на клуба. Казаха, че има проблеми с очите. А вече за две-три години беше набрал сериозна височина в поетичните синеви.
Съдбата както казах, ме хвърли в Ямбол. и един ден го видях по улица “Раковска” да върви. От едната страна държеше под ръка жена си, а от другата – детето си. Беше сляп. Беше напълно сляп. Вече известен поет. Още в първия момент главата ми води нещо, което повтарях само на себе си – Ямболският Омир. Чак сега го съобщавам публично това. Той вече не виждаше с очите си, но виждаше с душата си. До мига, когато и тя се възнесе в небесата. Ямболският Омир остана на-значителния Ямболски поет и градът заслужава да го прочете отново. Впрочем, както и всички други градове и села!”
Стефан Личев