Рада Москова и нейната поезия, която минава, за да остане
„Така с Рада Москова поезията престава да е словоред: тя става преди всичко състояние. Тези душевни състояния не се отливат автоматично в общоприети думи. Те може би понякога прелитат неуловими между минутите – и граматиката не смогва да ги впримчи в шаблонната си мрежа.”
„У нея, пътят от изживяването до общението е диаграма на родилните мъки на двупосочното слово, което едновременно потъва
в глъбните на поетесата и хвърля мост към другите.“
„Рада Москова е надарена с изключителен езиков усет – затова тя може да си позволи да се усъмни в границите на езика.“
Петър Увалиев
Толкова ли съм остаряла,
че помня онова, което
още не се е случило?
***
МИСЛИ – парцалки разноцветни. От себе си ги късам, по разсъблечения
свят ги накачулвам и чучелото му, развеселено, ме разсмива.
***
ЖИВЕЕНЕТО
Не знаеше ли какво е? Да се облечеш, да си направиш кафе, да отговориш на телефона… Заема времето – отнема времето и то се смалява – става поносимо. После? Ключът ти го няма, разливаш си чая, някой говори глупости. Мънички неприятности, отместват по-големите. Има и приятности (тъй им казвам), толкова обикновени, че не ги забелязваш – приказки на крак, есенно слънце, кучешка усмивка – приспособления срещу болката. Обезболяват живота, за да го продължиш някак.
***
– Стига, моля ти се – минало!
– Минава ли миналото?
***
Изминатият път се губи. Носиш в джоб нещо, пускаш го след себе си
– да отбележиш откъде си минал – трохички, като в онази приказка
– храна за птичките.
***
„Перушан”- весела дума, осъдена да изчезне от дресирания ни език. Влюбени перушани?
Рада Москова
