По-страшно от това да бъдеш сляп или сакат и ням, е да си без душа… („Книгата“)
Приятелю, в тази книга няма да откриеш сладникави любовни истории, дълбоки интелектуални прозрения или героични пориви на духа. Да, тя търси път, но той не е към сърцата на всички. В нея има издраскани само няколко щриха реалност от онази, която познавам, но тази книга вече не е моя… Вече не. Беше, когато я писах и живях с всяка една нейна история, но сега това е една ничия книга и само друг може да ? придаде свое значение или смисъл… И ако нямаш нужда от това, толкова по-добре – остави я. Тази книга не означава нищо.
… Може би това е една книга за онези, позналите Ада в себе си, които не могат да избягат от него, но и не искат да живеят сами… Не го твърдя… Както вече написах, тази книга все още е ничия… (Марин Урумов)
Това е анатомията на изкуството – наблюдение и идея, радост и полет, труд и съмнения, вплетени от твореца в кратък сюжет, мелодия или картина… Но най-вече искреност, каквато Марин Урумов без съмнение притежава и ни разкрива в най-пълна степен в разказите си.
А ето какво споделя сам той за себе си?
Малко са нещата, от които съм се срамувал в живота си, но при все това те са повече от онези, от които съм се страхувал.
Роден съм преди 53 години във Варна и целият ми досегашен живот премина и е свързан с този град. Завършил съм, пак там, икономика в Икономическия университет – специалност, доста далечна от белетристиката, но за мен тя е просто начин като всеки друг да изкарвам прехраната си. Първата ми книга “Казано е” (стихотворения) беше издадена през 1992 г., а втората – “Бакъреният кон” (сборник разкази) през 2017 г. Имам и няколко награди за проза в различни литературни конкурси.
От няколко години, съвсем осъзнато, избрах спокойствието на селото пред програмираната лудост на градския живот и съм щастлив, че съпругата ми ме подкрепи в този мой избор. Освен нея обичам пътешествията, Родопа, морето нощем и хората, които ме карат да се чувствам нужен – майка ми, дъщеря ми, приятелите ми и всички онези, които някога са ми повярвали и все още ми вярват.
Що се отнася до мен като автор, си пожелавам книгите ми да стигнат не до повече, колкото до интелигентни читатели, а на тях, за да не бъдат разочаровани, пожелавам да опознаят прозата ми и не толкова прозаичността ми… А ако и след това останат разочаровани, значи е дошло времето да се захващам с друго.
„Лолита от Редута“, поне за мен, е книга с разкази от днешния ден, започнал вчера – с една усмивка, трагедия или обич… Но какво ще бъде тя за другите, не знам и не се наемам да прогнозирам. Както казах, пожелавам си интелигентни читатели…
„Карачобанов стисна зъби, отвори лаптопа и кликна върху файла „Вълци“.
– Бандов няма да ме има! – Изтри непубликувания си роман, влезе в папка „Кошче“ и го изтри и там. – Никой не може да ме притежава! – каза тихо и за пръв път от детството си заплака с глас: – Мамицата ви на всички! Мамицата ви…“
