Тази книга излезе за пръв път през 2006 г. Тя трябваше да разказва за „света от вчера“, но сега, двайсет години по-късно, вече също е от един вчерашен свят. Книгата, описваща всекидневни предмети от някогашното общество на дефицита, от години е изчерпана. Защо правим ново издание днес освен поради очевидния факт на нейното неналичие?
В предговора от 2006 г. стават ясни основанията за събирането и издаването ѝ. Тогава, петнайсет-шестнайсет години след 1989 г., тя идваше да запълни един дефицит за времето на дефицита, а именно липсата на опис, сбирка, музей, инвентаризиране на предметното всекидневие от онова време. Знаехме, че от една страна, сме подранили, доколкото обектите на соца още циркулираха около нас, а от друга, че сме закъснели, защото повечето от тях започваха да чезнат или ръждясваха в мазето на премълчаното.
Но тогава, през 2006 г., вече се усещаше и нещо различно във въздуха – една тръгваща носталгия по времето на соца. Давайки си сметка за това, искахме предговорът и бележките в тази книга да го компенсират с известна ирония, историзиране и контекстуализиране. Ако гледаме само предметите и се оставим на странното им хипнотично въздействие (пластмасовата бутилка от веро стои почти монументално), ще сме прочели само половината книга. Опитали сме се чрез текстовете да зададем нужната здравословна дистанция и опит за обяснение като противовес на дебнещата носталгична тяга.
Вещите около нас събуждат памет за всекидневие и това е важна част от идеята на книгата. Дали тази памет ще бъде носталгична или аналитична, зависи от читателя, който разгръща книгата, и от нивото на рефлексия към този период, която успяхме или не успяхме да постигнем междувременно.
***
Вижте например кибритите, които са като рекламни и пропагандни билбордове на онзи строй в миниатюр; корицата на „Жената днес“ със семейство Хрушчови; радиоточката, която излъчваше само една станция. Вижте програмата на телевизията от един обикновен ноемврийски ден през 1970-те, с всички убоги заглавия на предавания и последните новини в 22.30, или програмата на съветската телевизия по-късно. Погледнете тефтера на „Партиздат“, в който празното поле за лични задачи за деня е удвоено и охранявано от съответните революционни и партийни събития, случили се на същата дата. Минете и през страниците на някогашните лексикони, очертали първите разминавания между истинските и заучените мечти на тогавашното дете, пременено като пионер.
Тези предмети би следвало да отключват памет у хората, от чиито живот са били част. Но интересно е и какво се случва с новите читатели, които никога не са живели сред тях. Готови ли са те да видят не само някаква „винтидж“ естетика, а и дефицита, и изолацията, и отсъстващия по-широк свят, отсъстващата възможност за избор и сравнение. Но това са въпроси към всички нас – доколко сме успели да създадем критически разум и просветена памет за онова време.
***
Затова, когато излизаме от тази книга и от мазето на миналото, нека затворим добре вратата. За да не смесваме времена.
2025, ГГ
