Като рекли всички Момчил Николов, та Момчил Николов. От всички съм чувал за него, но аз самият не съм го виждал нито веднъж. Колко пъти вече (хиляда пъти), пиян или нагърмян, съм минавал през София от север към юг, от запад към изток, от единия ѝ край до другия, напреко и както ми падне — и нито веднъж не съм виждал Момчил Николов.
На, вчера пак не го видях, макар цяла вечер да четох произведението му Hash Oil, много смешна книга, впрочем увлекателна като първа дръпка от добре повит масур. Така те увлича, че всичките ти упоени нервни окончания се противят на мисълта да я оставиш. Някъде из сивкавата периферия на опушения с ендорфини мозък вяло прелитат думите „Тая книга е наркоманска и антихуманна”, постепенно се разкъсват на ситни облачета и прахът им се връща обратно в несъзнаваното, откъдето е изпълзял по-рано, за да те уведоми така свойски.
„Тая книга е супер”, подхващаш следващата мисъл, докато продължаваш да отлистваш страници и да се чудиш откъде са му хрумнали тези така развлекателни и изобличителни ситуации на Момчил Николов. Боже милостиви, колко тайни има в тоя свят! Непроницаема завеса от тайни!
Георги Вълков, goodreads.com