Краят на 80-те години. Младо семейство хуманитаристи решават да устроят живота си на Запад от Желязната завеса, в свят, който познават главно от книгите. Попадат във Франция. Каква е цената на Изхода, как се сблъскват представите с действителността, какво място е отредено на Чужденеца в свят, прокламиращ за висши свои ценности свободата, братството, равенството? На тези въпроси отговаря романът на Велко Караиванов.
“Съдбата (или упълномощените от нея) през последните девет месеца, откакто бяха подали документите за емиграция през оня септемврийски ден в Париж, ги беше изсипвала на най-чудновати места из френската страна. По някакво странно, необяснимо стечение на обстоятелствата те се озоваваха не на местата, които знаеха от пощенските картички и туристическите брошури, а все в квартали с архитектура, до болка позната от тяхната социалистическа родина. Високият стил на тази архитектура се изразяваше в паралелепипеди, строени като на парад, мръсносиви сгради с кални градинки помежду им. Единствената разлика бе в това, че тук не живееха горди строители на социализма, а емигранти от бившите френски колонии. Емигрантите, в по-голямата си част безработни и на социални помощи, правеха тези места оживени като африкански базари. Франция се славеше не само с вината и сирената си, но и с изключително висококачествена безработица. Беше цяло чудо, че след като през март пристигнаха в тяхната последна дестинация – Монжерон, малко градче на 15-20 км южно от Париж, Ваня си беше намерил работа.”
Из книгата
