…Беше в края на февруари 1868 година…
Досегашните зими бяха дълги и тежки – не една или две години, а цели десет. Мек, мокър сняг, дълбок до пояс, заприщваше пътищата и пътеките през Батовската гора от Дишподак (Осеново) до Дервент (Изворско), от Варна до Хаджиолу Пазарджик (Добрич). Край брега на замръзналата река стърчеше самотно и тъжно зимната кашла на Радул. Само тук сред белоснежното мъртвило на жалния вълчи вой, животът плахо проблейваше с гласчето на първите млечни агнета.
Десетината арнаути – чобани и гавази на чорбаджията. спяха натъркаляни на хасъра (рогозката) край оджака, захлюпени през глава с рунтави ямурлуци. Навсякъде – воня на лой, барут и вкиснало, сладко похъркване и здрав харамийски сън, бродещ далече, далече, там нейде из албанските усои…
Само Юмер, баша на бабаитите, не спеше. Цяла нощ обикаляше кошарите с курдисана пушка. Ямурлукът му пукаше от студ – аха, да се строши, но коженото агнешко сетре, облечено на голо го вардеше здраво от лютия мраз.
Три едри, охранени кучета – наполовина с вълча кръв, вървяха в стъпките му.
Опипа резетата на саите едно по едно, бутна вратнята на последната, преви се на две и влезна. Вълкодавите се шмугнаха през краката му първи.
Остра топла миризма на прясна овча тор нахлу във вкочаненото му лице и сладко загъделичка душата му. Зачатка с огнивото и газеничето плахо освети стаята…
