За творчеството на близък приятел се пише изключително трудно. Защото анализът се припокрива до голяма степен с изповедта, защото ти си поне донякъде той, защото възприеманото от неговото писание е и
себепознание, а както ни учи старият Сократ, най-трудно е да познаеш себе си. С Георги Славчев се знаем отдавна, още в студентските ни години се разпознахме един друг, споделяхме обща квартира и общи разбирания за
поезията, радвахме се на поетичните откровения на приятеля, после аз престанах задълго да пиша поезия, а той издаде няколко стихосбирки и се срещнахме отново на полето на мерената реч преди двадесетина години,
когато аз отново се върнах към това изразно средство. С радост установих, че след близо четвъртвековното ми „отсъствие” Жоро е съхранил онова, за което най-много ценях написаното от него – топлината, словесната ласка,
отсъстващите остри ръбове, приемането на света такъв, какъвто е, с една всеопрощаваща усмивка, с добродушие, което не позволява да гледаме на онова, което ни заобикаля, враждебно, камо ли пък да се захващаме да го променяме. И, разбира се, искреността, непредвзетостта, автентичността на преживяването. Всяко стихотворение на Жоро е преживяно наистина. Дори когато в една от последните си стихосбирки той репликира популярни философски максими, репликата се отронва от онова тайнствено място в човека, където е скрито найинтимното, най-съкровеното и най-поетичното.
В тази наша втора среща на полето на поезията (приятелството ни не е прекъсвало никога) имаше нещо удивително. И двамата бяхме извървели пътя от класическия стих към по-свободни поетични форми, но – което е по-съществено – пътя от поетичната импресия към по-драматични екзистенциални сюжети. У Жоро това прехождане се осъществи взривно, дотам, че подобно на великия португалски поет Фернандо Песоа той би могъл да кодира авторството под друг псевдоним, така че само внимателно проникналият в поетиката му литературовед да познае, че зад дълбоките, мъдри и проникновени строфи се крие все същият нежен поет Георги Славчев. Малцина са в нашата литература онези, които умеят да съчетаят органично чистата радост от съществуването и умното тълкуване на неговото най-дълбоко основание. Това Жоро го може. А за нас остава да четем бавно тези стихове – за да имаме време да премислим обстойно тяхното послание, но и за да се насладим на техния вкус и изящество.
Проф. Цочо Бояджиев
