Посвещавам на светлата душа на мама,
която е на път без куфар, вероятно в Рая
Когато бях малка, имах невероятно красива вещ: метално куфарче с истинска закопчалка, цялото изрисувано със зелени палми и героите на „Доктор Охболи“. Мама ми го донесла от СССР, когато съм проговаряла. Често ме имитираше, че си приготвям „бадажа в туфала“, когато тръгвах нанякъде в ученическите ми години.
Спомням си как непрекъснато си играех на „багажа в куфара“. Слагах в малкото пространство някаква блузка, чифт долни гащи, чифт чорапки, едно байкалче, гребен, фибички и вносен сапун, който измъквах измежду сгънатите дрехи на баба в гардероба, поели миризмата му на женски финес. После си очертавах, оцветявах и изрязвах билет от хартия. Правех му прилежно няколко несъразмерни дупки и тръгвах.
Днес съм като срасната с поредния куфар на колелца, правя багажа бързо и не нося нищо излишно. Обичам пътищата заради самия акт на пътуване и наистина пътувам много, тогава разговарям наум със света. Обичам и срещите с различни попътни хора, защото точно те ми отварят вратите на заключени храмове и ме променят.