Какво би станало, ако имахме достъп до мъдростта, до която достигат хората в края на живота си, и ако използвахме тази мъдрост, за да изпълним дните си с повече любов, щастие и смисъл – не когато времето ни изтича, а сега, точно в този момент? В продължение на дълги години Брони Уеър работи като болногледачка, която се грижи за пациенти в последните им седмици на този свят. С времето тя с изненада установява, че колкото и да са различни, на прага на смъртта всички хора споделят едни и същи съжаления за пропуснатото и неизживяното, както и сходни прозрения за смисъла на живота и истински ценното в него. В желанието си да сподели мъдростта и откровенията им, Брони Уеър ни потапя в богатия емоционален свят на всички тези хора и обобщава петте най-важни прозрения за живота, до които те са достигнали. Това са истории за пропуснати шансове, несподелени чувства, разяждаща вина и потиснати желания, които могат да ни научат как да избегнем чувството на съжаление чрез радостта от любовта, освобождаващата сила на прошката и смелостта да живеем собствения си живот.
След като в продължение на години се опитва безуспешно да се приспособни към изискванията на корпоративния свят и банковата сфера, австралийката Брони Уеър избира друг път – да следва сърцето си и да открие собственото си призвание. Нуждата да оцелява обаче я тласка към напълно нова област – без да има никакъв професионален опит тя започва работа като болногледачка на възрастна жена – решение, което напълно преобръща живота й. През следващите десет години грижите за хора на смъртно легло стават нейно постоянно занимание и й дават възможност да се потопи в емоциите и преживяванията на клиентите си така, както малко хора успяват. Статията „Петте съжаления на умиращите“, в която Брони Уеър разкрива най-дълбоките прозрения на хората в последните им дни и седмици, добива голяма популярност и за една година е прочетена от повече от три милиона души от цял свят. Интересът към статията насърчава австралийката да я развие в книга и да разкаже истинските истории на всички онези хора, превърнали се в нейно вдъхновение. „Това, което наистина има значение за умиращите хора – обобщава опита си тя – е колко щастие са дали на любимите си хора и колко време са отделили за нещата, които наистина обичат. Нито един от тези хора не се и сеща дори, че е можел да си купи или да притежава повече вещи. Напротив, умиращите бяха обзети от мисли за това как са изживели живота си, какво са направили и дали са оказали положително влияние върху хората, които оставаха след тях, независимо дали това бяха семействата им, или обществото като цяло.” Водена от намерението си да бъде честна със своите читатели, авторката говори напълно откровено по теми табу – посрещането на мисълта за наближаващата смърт и съжаленията и вината, които често я съпътстват. Тя не ни спестява тъжните моменти, защото според нея именно те ни дават най-големите шансове за осъзнаване и развитие. Може би заради това книгата й не е изпълнена с мрачни настроения, а с възможности – възможности да надникнем там, където не сме били, да чуем истината и да разберем как бихме могли да оползотворим по-добре настоящето.„Само любовта остава“ е книга, която, открехвайки вратата към смъртта, всъщност утвърждава живота и вярата, че можем да го променим към по-добро във всеки един момент.
