HISTORIA MAGISTRA VITAE в “Девет книги достопаметни дела и слова” на Валерий Максим
Той не е сред първенците на римската проза. За това би могла да свидетелства и оскъдността на биографични данни за него. Точно може да бъде фиксирано времето на разцвета му – годините на управлението на Тиберий (14-37 г.). Сам в съчинението си съобщава за скромните си материални възможности и за благоразположението на видния Секст Помпей. Но оттук нататък няма сведения било за произхода (хипотетично свързван с рода на Валериите) и образованието му, било за живота и края му. Единственото сигурно свидетелство за неговата дейност остават “Девет книги достопаметни дела и слова”, наръчник-компилация от исторически примери, предназначен за школите по красноречие и за улеснение на практикуващите оратори.
Източници на историческия материал, използван не винаги съвсем точно и критично, са преди всичко Тит Ливий и Цицерон (споменати поименно само веднъж), Салустий, Помпей Трог, аналистите Целий Антипатер и Валерий Анциат, вероятно и съчиненията за римските древности на енциклопедиста Марк Теренций Барон, а и подобни сборници, съвременни или от близкото на автора минало, които не са достигнали до нас. Включването и на разкази за чужденци не е някаква находчива идея на Валерий Максим, а е влязла твърдо в историографската традиция още в предходния век най-ярко чрез биографичната поредица “Хебдомади” на споменатия Барон и биографиите на прочути мъже на Корнелий Непот.
След неголемия предговор, който съчетава информация за целите на съчинението с комплименти към адресата на съчинението, принцепса Тиберий, композиционната линия се движи по низходяща градация с начало най-висшето отношение на човека – отношението към боговете, религиозността. Първа книга обединява примери за зачитане и незачитане на боговете, за лъжлива религиозност и за отхвърляне на чужди религиозни порядки, за птицегадания, поличби; знамения, съновидения, чудеса. Втората насочва към човешката общност – церемонии, задълженията и порядките на магистратите и съсловията по време на Републиката, военна наука и обичаи, завършвайки с отбелязване на величието на римляните, като един вид преход към трета книга. А тя, както и следващите я четири, фокусира върху човешкия характер – главно добродетели, изразени чрез постъпки и думи както на римляни (естествено преобладаващи), така и на представители на чужди народи: храброст, търпеливост, устойчивост, умереност, безкористност и въздържание, умение да се живее в бедност, почтителност, съпружеска любов, приятелство, щедрост, човечност и снизходителност, признателност, уважение към родителите, братска любов, любов към родината, бащина любов и нежност към децата, целомъдрие, строгост, справедливост, вярност в обществените отношения, вярност на жени към мъжете им и на роби към господарите им. Последната глава на шеста книга “За промените в характера или превратностите на съдбата” сякаш подсказва за част от темите в книга седма и осма – променливостта-щастие, но и несполуки, критични положения, очаквани и неочаквани завещания, забележителни публични и частни процеси, жени, осмелили се да се явят на форума като защитници на своя или обща кауза, хора, извършили простъпка, която са осъдили у другиго. Краят е все пак укрепен с положителни примери – за ползата от интелектуални занимания и от красноречието, за достойнството на живота след оттегляне от обществена дейност и на старостта, като последната глава е един вид списък на автори на велики дела.
За разлика от предходните книги, в които негативните примери са разпръснати като контрастиращи пунктове сред далеч по-многобройните позитивни, деветата книга е посветена изцяло на пороци и недостойни постъпки: лукс, жестокост, гняв и омраза, сребролюбие, надменност и невъздържание, коварство, безразсъдност, отмъщение, безчестни дела и слова, измами и др.
Познаването на историята и на примерите от древността, наред с познаването на специфичното за държавата и властта право, е изрично посочено от Цицерон като задължително за оратора. То е толкова очевидно, че Марк Тулий не счита за необходимо подробното му обосноваване в своя трактат “За оратора”, който заедно с “Брут или за прочутите оратори” и “Ораторът” е основен за познаване на историята, теорията и практиката на римското красноречие от времето на републиката. Напълно можем да вярваме на думите на най-знаменития римски оратор: “Защото както при делата и процесите от частен характер често за опора на речта служи гражданското право и затова то трябва да се познава, така и в публичните дела, пред съдилищата, народните сборове, пред сената ораторът, зает в обществения живот, трябва да разполага с познания за древността, с авторитета на публичното право, със знания за същността и принципите на държавното управление. ” ( “За оратора”, І, 46, 201)
Необходимостта от тези познания остава валидна и за оратора и през следващия I в., времето на Валерий Максим, когато съдбините на обществото не се решават от волята на гражданите, изразена в народните сборове и в сената, а от волята на първия сред тях – принцепса. Затова и в неговата книга акцентът се измества от гражданската и политическата към моралната стойност на делата и словата – и това я приближава към морализиращата стоическа философска проза през този век, представена от Луций Аней Сенека. Третата книга на Сенековия диалог “За гнева” например е преизпълнена с достойни за подражание примери за прочути люде, преди всичко владетели, успели да се въздържат в гнева си (Платон, Филип Македонски, Цезар, Август), и примери, достойни само за осъждане, на пълна липса на контрол в гнева (Калигула, Александър Велики).
Много силен е печатът на времето и върху словото на Валерий Максим, който следва т. нар. нов стил през I в. Ораторското изкуство, което през принципата загубва функцията си на главно оръжие в големите обществени спорове на форума, се проявява вече в по-маловажни дела по частни спорове или в публични декламации. А този, който подготвя декламация, иска не да победи, а да се хареса, твърди съвременникът на тази промяна, ораторът Монтан. И затова търси какви ли не привлекателни украси: тъй като желае той самият, а не делото му, да получи одобрение. Ала вече образованата публика изисква слово сентенциозно, което в тесен обхват да затваря обемна мисъл; тя знае да цени сполучливите описания – на природата или на предмети на изкуството, в които речта се превръща в зрително и слухово градиво; тя търси пасажи с поетичен блясък, зает от поетическата съкровищница на Вергилий и Хораций, както твърди Юлий Апер, който в Тацитовия “Диалог за оратора” представя модерните тенденция за I в.; тя усеща тънко ритъма на фразата; тя се възхищава, ако мислите и думите влизат в изтънчени и изненадващи съотношения, за които реториката използва термина фигури.
Следвайки този нов стил, и Валерий Максим търси сентенциозен израз е антитеза, с ефектен паралелизъм, натрупвания на реторични въпроси и възклицания, фигури на речта, които будят възраженията на критици с класическа настройка и вкус.
Независимо от известна фактологична неточност и реторическа маниерност, съчинението на Валерий Максим е съдържало достатъчна полезност и приятност за ред използвали го по-късни прозаици: Апулей (ІІ в.), историка Амиан Марцелин (IV в.), неговия съвременник Симах, обществен деец и писател, един от последните видни римски защитници на езическата древност, а и св. Августин (IV-V в.) в “За Божия град”. Вероятно по същото време Юлий Парис прави за целите на школското обучение една кратка версия (епитоме) от една книга. Свободна обработка на основния текст с добавки и от други извори дава частично запазеното епитоме на Януарий Непоциан. Практиката за съставяне на кратки версии продължава и през Средновековието, а интересът към пълния текст е засвидетелстван с многобройни ръкописи в манастирските библиотеки. Познават и го използват през IX в. Седулий Скот, Лупус от Ферие, Хейрик и Ремигий от Оксер (ІХ-нач. на Х в.), а по-късно Уибалд от Страбло (ХІ-ХІІ в.), Петър Кантар (XII в.), Петър от Блоа и Гиралд от Камбре (XII-нач. на XIII в.), Винценций (Венсан) от Бове (края на ХІІ-ХІІІ в.) и др. Радулф Тортарий (XI-XII в.) прави опит за поетична обработка в хекзаметър. Валерий Максим е сред авторите, използвани от Монтен като източници за античността в неговите “Опити”.
Той за пръв път сега се предлага на българския читател в подбор на тези антични, преди всичко римски персонажи и епизоди, които често се явяват в европейския културен контекст, а и могат да насочат отново вниманието към тази епоха, чието незнание лишава от познанието за Европа в дълбочина.
Анна Б. Николова
