Можеше ли да се избегне катастрофата – политическа, икономическа, образователна, здравна…?

В историята такива питания са забранени изначално. Случило се е това, което се е случило. Да, ама – не, тъй като т.нар. история винаги се пише от интелектуалната прислуга на победителите, отдалечена удобно от времето и живите свидетели и циментирана от апатичното безразличие на следващите поколения. Така получаваме манипулативни клишета, които легитимират удобна за управляващите версия на историята.

„Революциите“ се правят от силните на деня. Интерес от промяна на социалното статукво имат основните му бенефициенти, които провиждат неговия край. Именно те ще произведат новото статукво, където ще са в привилегированата позиция на върха на хранителната верига.

Един от парадоксите на неотдавнашната ни история е, че на „изхода“ от социалистическата епоха през 80-те изкристализираха две централни групировки – на новопроизведената маса от „граждани“, дължаща социалния си статут и просперитет на социалистическата система, и номенклатурната върхушка, която разполагаше с мотива, възможностите и интереса от разрушаването на системата. Всичко протече по известната формула: как да променим всичко така, че да не променим нищо. За пореден път „масите“ станаха това, което винаги са били – обекти, а не субекти на обществения процес, водени към поредното светло бъдеще. Тогава се разрази „Великата номенклатурна контрареволюция“, в която „комунистите“ демонтираха „комунизма“, борейки се със себе си. „Прогресивната общественост“ беше приканена да участва в представлението, за да построи поредния обществен „строй“ – синтез между социалните придобивки на развития социализъм (без самия „социализъм“) и „прогресивния” модел на новото време, отличаващо се със „свобода на словото“, стоково изобилие и „плурализъм“.

Как да не участваш?