Един народ не може да бъде изследван без пиетет, той не е куче. Но няма по-голяма грешка от това пиететът да бъде основа. От тоя момент ние влизаме в една сантиментална поредица, която не е народопсихология, а идеализация. Аз имам предупреждението на Джовани Джентиле: че изобщо разглеждането на субекта обективно е една илюзия. Затова е много важно в какъв исторически момент се извършва изследването на поведението на един народ, защото в определен исторически момент се изявяват определени склонности. Ние никога не можем да видим отново българския народ през очите на Вазов. “Хубава си татковино”, “Език свещен на моите деди” – цялата тази (несъмнено много искрена) пледоария не се отнася за един народ, а за определени феномени в поведението на един народ в определено време и място. Примерно, когато Аспарух е минал Дунава със своето население, това е един психологически момент с изява на определени качества, които исторически не могат да се повторят. Но това не значи, че това са качества на този народ завинаги. Защото днес, когато се обръщаме към изучаване на българската психика, не можем да кажем абсолютно нищо позитивно. Никъде не срещаме масово поведение на достойнство, на човешки характер, на убеденост. В цялото поведение на т. нар. народни маси има една огромна адаптация, консуматизъм от утопичен вид, който материално, икономически не се осъществява, но непрекъснато се осъществява психически…