Има хора, родени да събират погледи в себе си. Покосяват не само с чар на душата, но и с неустоим интелект. Дори случайно изпусната от тях реплика може да ти подскаже смисъла на човешкото съществуване. Думите и мълчанията им са овкусени различно. Друго е ускорението на свободата и мечтите им. И те плачат. И те се смеят. И те крещят – отвътре-навън или отвън-навътре. И те си имат свои тайни. И те си имат своите пикове и пропадания. И на тях им причернява пред очите понякога. И те си имат свои навици и приумици. И те са от плът и кръв. И те вдишват и издишват. Но различно, различно. Те са по-вечни от вечността. Защото винаги са в крак с времето. И с една крачка пред безвремието. Колкото и да не ви се вярва. Те са първият и последният човек едновременно. Те влюбват извън рекламното време на любовта по света. Те са твоят малшанс да бъдеш тотално романтичен без да се срамуваш. Те са повод да избуташ още един ден на тази планета. Тежко престъпление срещу човечеството би било да не напишеш и ред за тях. Дори и да си разпилял всичките си думи само допреди ден-два, или допреди минута. Те са тревата, която ражда капки роса, за да има в какво да се огледаш, докато всички останали спят. Хората, които обикваме внезапно и за дълго, за дълго. Хората, които предизвикват нежността и добротата ни внезапно и за дълго, за дълго. Те не съзнават, че могат да предизвикат поезия, да утаят поезия в нас и в останалите. Нито имат вина за това. Те пораждат поезия извън самата поезия. Те пораждат думи извън самите думи. Има такива хора. Меко казано хора. Меко казано. Познавах такъв човек.- Петър Петров