Сибила Алексова има самобитен, ярко откроим стил – естествен и прекрасен като живот, горчив и тъмен като смърт. В „Място за крила“ момчетата възмъжават неусетно и хвърлят детските си пъпове във водата, бабите сънуват изгубените си синове, кръвта на агнето не иска да попие в земята, планината издиша като хармоника, а жените остаряват отведнъж – като божури.
Книгата на Сибила Алексова оставя белег – нежен, незаздравяващ, носталгичен, истински. Намира място за крилата ни. И бръква в сърцето като в джоб. Дълбоко.