В теорията се обосновава остра необходимост от по-детайлна правна регламентация на правоприлагащата дейност на съда, свързана с изследването и оценката на доказателствата. Мисловният процес трябва да не е хаотичен, а строго да се опира на процесуалните норми, да се подчинява на законите на логиката и научните изводи от теорията на доказателствата. А правната регламентация на най-важния, въпрос на съдопроизводството практически отсъства. Правоприлагащият орган трябва ясно да знае не само онова, което се изисква от него, а и как той е длъжен да достига резултата, поради което е необходима законова регламентация на самата процедура на оценката на доказателствата.

Различният смисъл на понятието „доказателства“, възприет съобразно НПК, съпоставен със същото понятие в другите национални наказателнопроцесуални системи, води до невъзможност за буквално инкорпориране в българското законодателство на съществуващото в други процесуални закони съдържание на доказателствената (констативна) оценка в наказателния процес. Поради това вероятно е налице трудност за законово възприемане на обоснованото в нашата теория виждане, че „правилното решаване на въпроса за относимостта, допустимостта, достоверността и достатъчността на доказателствата и доказателствените средства е необходима предпоставка за разкриване на обективната истина и правилното решаване на делото – за постановяване на законна, обоснована и справедлива присъда“.

Авторът