В духовното пространство на XIX в., маркирано от появата през 1806 г. на първата печатна книга на новобългарски език – „Кириакодромион сиреч Неделник” от епископ Софроний Врачански – до Освобождението през 1878 г. се формира българската старопечатна книжнина, нашият национален книжовен патримониум. Независимо от многобройните опити за описване, систематизиране и изследване на този специфичен библиографски комплекс все още липсва пълна картина за издадената българска старопечатна книжнина.

Една от нерешените задачи на историческа библиология са изследването на отделните колекции в страната, съхраняващи образци от старопечатни книжовни паметници, и тяхното описване като раритети. Разкриването и анализирането на отделните колекции, или поне тези, които са обществено достояние, както и на значимите лични притежания ще дадат възможност за пълно и цялостно проучване на възрожденската книжнина и събиране на по-пълни данни относно нейния обхват, брой допечатай, поредност на издания и др.