“Автографът” е сравнително късно заявило за себе си явление в битието на българската художествена литература, в практиката на нейните автори и читатели…

През последните десетилетия на XIX-ти и първите на XX-ти век автографът намира широко присъствие и под формата на дарствени надписи върху лични, семейни и общи фотографии – явление, почти изцяло отпаднало в наше време. В писателските среди и общувания с читателите то обаче добива най-отчетлив, институционално лигитимиращ го характер и в наше време се радва на отвоюван статут и популярност, на завидни количествени показатели.

В завършения си вид книгата “Автографът в литературния живот и духовно-творческото общуване” се превърна в своеобразен подстъп към онагледяване на пътя, който изминава автографът в българската литература от XIX век до наши дни.

В този смисъл пред читателя е книга с характера на своеобразна “антология” – в изложението се вписват прояви с дарствени текстове от Възраждането (около 80-85 на брой), от следосвобожденско време (над 50 на брой), над 700 – свързани с литературния живот от втората половина на XX-ти и началото XXI в. Намират място и кратки статии, посветени на отделни автографи сред тях (от Хр. Ботев, от Сава Доброплодни и Васил Ст. Берон, от д-р Кръстев…); както и “извадки” от онова, което са оставили отделни писатели…