1910-а стои някак достолепно, излъчва съзнание за собствената си преизпълненост със значими литературни актове. Литературноисторически оазис – между кризите от първите години на ХХ век и апокалипсиса на войните. Затова професионалната въвлеченост в темата „1910” като че ли не е пронизана от моментни екстази, свързани с битката за автономност на литературата, а от поредица щастливи открития в едно работливо всекидневие.
Книгата продължава литературно-археологическата работа, позната от предишни книги на Пламен Дойнов. Сега е представена 1910 – година, в която литературата се състоява като поле, наситено от събития, които придоиват мълниеносна важност, но излъчват трайни ефекти. Чрез своите най-изтъкнати представители и институции българската литература откроява собствената си значимост в социалното пространство, като същевременно започва да прояснява образа си рез серия от бъдещи образцови произведения.