„По-странни времена“ на С.К.Макдонъл е като Дядо Коледа, но ако е с махмурлук и в не особено добро настроение, поради което пуска изненадите както свари и когато му скимне. И те гърмят като бомби пълни с хелий. Следователно, смехът излиза малко по-различен, но все така освобождаващ.
Книгата е полята с обилни дози мистерия и фентъзи, но понеже всичко се случва през 2021 година в Манчестър, подходящият термин е „комедийно ърбан фентъзи“. Препратките на критиците към Пратчет са напълно основатателни, само че няма чак толкова имена и не е нужна карта. Криминалният елемент: о, да, има убийства, дори някои журналисти, които обичат да разтягат локуми, биха ги нарекли „серии на убийства”, но няма страшно, няма зверства.
Има магии, буквално, но пак няма страшно, защото магията е принудена да се изправи пред една журналистика от старата школа, дори да е набутана в този „бастион на накадърността“ в „този парцал, който ние умилително наричаме вестник“, а именно в „По-странни времена“, удобно разположил офиса си в запусната църква.
Стилът на Макдонъл (да, да, така се пише и горкият цял живот гледа името си написано грешно) е смесица от хумор и привързаност към мистичното и абсурдното, както и към човека такъв, какъвто е – със силните си качества, със странностите си, слабостите си, мистериите около взетите решения, страховете, комплексите си, и всичко, което идва с човешката природа.
След последното изречение човек не знае какво да прави с живота си, докато не излезе втората част.