В СЛУЧАЙ НА ЧУДО

Посвещава се на Кристина Линдзи, една от най-милите души на тази планета, която ни напусна без време, докато пишех тази книга. Всяка снежинка, която пада, всяко примигване на лампата ни подсеща за теб.

„Нито мога да ти позволя да ме превърнеш в пепел, нито мога да ти устоя. Човек не може да нагази сред пламъците, без да изгори.“

А. С. Байът

1

Сега

Рори

Животът ми се побираше в красиво преспапие със сняг. От ония, които с години никой не си прави труд да помръдне от прашната полица. Стои си спокойно. Безмълвно и неподвижно. Погледнато отвън, моето подредено и уредено швейцарско село изглеждаше съвършено. И беше такова. Почти. На двайсет и шести май парченцата от живота ми се бяха напаснали.

Идеалната работа.

Идеалният апартамент.

Идеалната съквартирантка.

Идеалният приятел.

Идеалните лъжи.

Всъщност не точно лъжи. Всичките ми постижения бяха истински. Работих здравата за тях. Проблемът беше, че преди осем години обещах да ги захвърля за едно мигване на окото, ако отново се натъкна на него. Само че по онова време бях различен човек.

Бях изгубена. Изпълнена със скръб. Сломена. Объркана.

Тези подробности нямаха значение, защото такава бях тогава, а днес беше друго и всъщност изобщо не бях приковала поглед в този мъж. Не бях! Абсурд!

Не бях.

…Тогава защо не можех да откъсна очи от тайнствения непознат, който плавно мина през вратите на залата за тържества на хотел „Биърчман“ и събра всички погледи?

Зачервени страни на лицето, следствие на безжалостната зима, аристократична квадратна челюст, римски нос и устни, създадени за най-мрачните грехове и най-порочните удоволствия, над тях като рамка, разбъркана, черна като въглен коса, при ушите с увиващи се като бръшлян кичури, сочещи в хиляда различни посоки. Разположените косо очи с шарещ поглед, широки рамене и тесен ханш го правеха повече от красив. Беше съвършен. Твърде съвършен.