Отминалите няколко години ни поднесоха поредната сцена на българския “преход”: наблюдавахме още една “революция”, наречена борба с олигархията и смяна на “системата”, в която една част от господстващата върхушка, временно загубила властта, впрегна присъдружната си медийна, политическа, икономическа и криминална прислуга за борба с другата олигархическа разцветка, като за целта бяха мобилизирани и хвърлени като площадно пушечно месо жертвите на олигархията, искрено убедени, че действително им е дадена историческата дума и шанс за действие. Изглежда на тях още не им е ясно, че във вече установения обществен модел тям е отредено да бъдат единствено декори, а не актьори на собствения им живот. И тъй като пушилката на приказката за наивници, наречена “преход” все пак бавно започва да се сляга, сред отровните й миазми мержелеят видимо сивите очертания на един нов свят, в който мнозина започват инстинктивно да усещат, че са предопределени да бъдат в основата, а не на върха на хранителната верига. Оттам трескавото мятане и безразборното търсене на изход “искаме нови избори, нов парламент, друго правителство, намаляване на депутатите, увеличаване на “гражданския” контрол; да ги заменим с “народа”; да сменим тази избирателна система с онази, този с онзи, да отменим парламентаризма, да го заменим с пряка демокрация; партиите са негодни, да ги заменим с “личности”; трябва да се смени “системата”, не знаем с коя, но трябва; не ви признаваме “прехода”, искаме друг “преход”.

Не, вече е късно: шлюзовете на историята се затварят.