Почти през целия си дълъг живот след Освобождението народният поет не пренебрегна нито едно оръжие от арсенала на литературата, за да каже на народа си това, което считаше за свой пръв граждански дълг. Развихрената партизанщина, жестокото насилие над простия народ, “новият” морал на формиращата се тогава буржоазна интелигенция намериха в негово лице жесток и непримирим изобличител. Вазов не умееше да дири корена на злото, не виждаше неговите дълбоки корени и често стрелите му се насочваха и към невинните жертви на порочния ред на нещата – обикновените хора от народа, който той винеше в липса на достатъчна нравствена устойчивост и съпротивителна сила. В целия патос обаче на неговото изобличение блика дълбоката му любов към народа и навсякъде се чувства страстното търсене на изход от тежкото положение. В това търсене той понякога отправяше поглед и напред – към “сонма на великодушните сновидци, на толстоевците утописти, на бълновачите на всемирната правда и доволство, и щастие, и други славни безумия”. Ала Вазов има великата заслуга на истински народен писател, че постави най-наболелите въпроси на своето време и търсеше тяхното разрешение по посока на народните интереси. (Ефрем Каранфлов)